Малко трудно ще е може би напълно да успея да обясня ,идеята до която съм достигнал и работя по нея.Защото нещата по тази Реалн тема не опират до контекст,а до опит.Дори и да опиша опита,това няма да го превърне в опит за този който го чете.Просто искам да изпиша и сведа до себе си и вас нещата до които съм достигнал
Може би един от най трудните етапи на база до мястото което сме достигнали Сега е да изиграем Тетана ,като Тетан и игри.Мисля че и за това сме си организирали това предизвикателство тук и сега на тази Земя.Игрите ,на които сме носител априори,това е нашето небе и желанието ни да сме История в пълния спектър и разцвет ,на това да си История.Докато си Небе ти си обвзет от всички стихии и елементали на Небето,като елемент на Живота.Според мен основните елементи също имат земна форма и небесна форма.Небесните елементи,такива като нас са ги изиграли във всичките еони от Истории ,които сме създавали,които сме и които сме искали да бъдем.Обаче винаги остават n на брой истории,които никога не играли.И там е проблема.Изиграй всичко и бъди свободен.Явно Живота е като Кредиттор,дава ти злато,което си Ти и ти играеш това злато в Историите,но за да спреш да си история,трябва да не го ползваш/върнеш/да си го изиграл.Успееш ли да отвориш най-тъмнитр дебри на своято "златна сянка",която априори е твоя и всичко което съдържа си Ти,успееш ли да признаеш и сведеш до Реалното най големите си страхове и неизиграни игри ти си една крачка по-близо до това да сложиш край на клъстъри от Митове и Истории.Целта е проста да ги изиграеш и повече да не си тях,едва това като се случи,ти си стигнал до там да не ползваш Златото на Живота.А само да си това пространство.
Само по себе си това пространство има като изградени защити,наречени на кратко Травма Вирус.Просто злато хахах ,банката си го пази и те предзвиква,щом си Кредитор като мен,щом съм го създал и хакнал,значи и ти можеш.
Микротравми
Самата игра тук в земната платформа е изградена на принципа предизвикай своя лимит.А в повечето случаи лимитите ни се запаметявар ,като травми,не за да ни е неприятно или да ни боли,напротив.Замисъла е супер прост,травмата е предел и начин да убедиш себе си да приеми предизвикателството да интегрира ,това което не е .Въобще мотото на живота Тук може да се каже,че е. Всичко което Не съм.Защото ти си тези неща,но поради природата си не искаш да ги интегрираш.И просто сме измислили начин да излъжем сами себе си,за да приемем предизвикателството да интегрираме травмите.За това и травмата ни е може да се каже,че един от Най добрите ни разказвачи.Като вътрешен симулатор на нашата природа .Явно при самото появяване,сме били счупени.Така но е заложено,да сме изтъкани от микротравми.И фокуса,не трябва да е в тях.Ти не си разказвача,ти си пространство.Просто едно много силно предизвикателство,чрез което да и тегрираме това което сме.Микротравмите винаги,ще ти забъркват неприятни истории.Защото ти ги симулираш,защото просто са част от личността ни.Но не са водещи те,разказвача на тези истории е Травмата.Травмата е просто,вид технология генерално на Играта,за да може тя да съществува.Заряда на това да симулираш истории на разделение,е толкова огромен,че са ни трябвали редица макровселени,за да разберем,защо всичко това се случва.
Микротравмата е само вид външни слоеве на това което сме.Колкото повече пътуваш и потъваш,толкова повече ,в по вътрешни слоеве влизаш.Всяка история има нещо ,което да я задвижва.Така и се зануляват тези микроигри.Открий какво задвижва спиралата на преживяването,което е активно при теб и лесно можеш да неутрализираш тази история.Просто бързият път на постоянно надскачане на себе си и твоите вътрешни прагове,може да се задвижва със страдание,желание,но и силна емоция.Така сме си го инженирали,знаейки каква е нашата природа и как ще се поддадем на тези истории.Като кукичка с която да се принудим да реализираме това да сме Пространството-което даже не е пространство,и защо да Е пространство?
Живота според мен е започнал отзад напред,според реда на изиграване.Явно принцип на реализацията и играта е отвън навътре. Така потъваш навътре.
И беше най травматизиращия момент,осъзнахме,че можем да правим Истории. Това е един от първите свободни избори,които сме имали,.Но остана скрито,че така живота ни примамва да играем.И детето ни вкара в пясъчника си.В този момент не сме осъзнавали,почти съм сигурен,че живеем и нещо ни задвижва,а просто сме се забавлявали и играли и то вселени наред.И сме нямали избор освен да минаваме пластовете си и да разбираме,че това което сме няма край.Но почна да ни тежи всичко това и започна,пясчника да ни травмира и прави тежки.
Докато не осъзнахме,че:
Травмата е абсолютната твърдост,на физически език казано,това е гравитацията ни.Това е и силата и,да прави център,вълна и спирала и да пълни със смисъл нещата.Просто Творението отрязява ,това което сме.
Едно творение без Травма :)
И накрая достигнахме до Началото,такова каквото беше вътре в нас .
Една проста история
Бивайки травматизирани,почваме да чупим всичко наред,за това и трошим наред себе си във вселените напред,защото идеята,че можем да Сме ни дисоциирала от Началото.
За това и се връщаме в Началото,защото иначе ще продължим да чупим.
Да пречупващ всичко под формата на фрактали.
За това свързваме,това е големия плюс на симулацията тук,тя е като антисила на чупенето,тя ни свързва и споява.
Тялото,като идея за свързване.
Буквално тялото го ползваме за инструмент на свързване на Земята.Защото ,като механика е пиксели които симулират и свързват всичките неща които си и отварят портал към Началото.
За това за мен,тялото е най-простата история.Просто механиката на живота която тече в теб,напълно реално.Без да те занимават свръхсложни истории.Просто състояние,нищо излишно. Като серия от вече отворени врати,с чийто поток да отвориш последната врата.
Чистия Живот,сам по-себе си не е история.Някакъв вид задвижване е.Това и правят даоистите следват задвижването на Живота и се сливат с него.Свързвай без да чупиш.
Потъвай без да чупиш.
Да се слееш със задвижването на Живота и да потъваш без да чупиш,е все едно да не правиш история.Да ползваш чистото его.
Така и още не разбирам,защо сме харесали трудността като идея за постигане на волята.Знам ,че така зануляваме механиките в нас
Но когато имаш много бърз живот на огромни обороти,това почва да тежи.Защото усилията и страданието,просто демотивират.
Може само при мен да е така,но има начин всичко да става без такова усилие.
Може би в този живот няма да го преживея
Може би всичко това е една огромна лъжа и е просто бленуване да съм Живота,не зная:) и не зная :)
Това ,че искаме да не сме история не значи да спрем да сме,напротив.Най красиви са историите на свързване са ,които травмата и земята разказват.Не трябва да спираш да бъдеш,под формата на постулат.А станеш есенцията на ,това да си и двете.Бъди история иначе няма свързване и реализация.Трябва да го преживееш.Но всичко това е част от моя свят.Блокираме се,вместо да се свържем,мислейки си,че така ще успеем да постигнем състоянието.Но с код състояние не става :).
Живота не е код.Пространството не е код.Нито е и състояние.
Няма радост няма и тъга.Обличаме с думи и постулати нещата от Живота.
Просто трябва да се възползваме от травмата като разказвач,за да разкажем и преживеем Края си,за да станем просто Начало.
Просто,чисто ,ясно и
Просто пространство.
